Малко икономическа история I

Икономистите винаги са се оплаквали, че не могат да правят експерименти като физиците, та да събират данни за системите които изучават. Ако оплакването им беше искрено, то те би трябвало непрекъснато да се ровят в икономическата история на света, тъй като тя е единствената, която може да им предостави данни за изследваните от тях явления. Странното е, че не го правят. Е, не е странно, ако приемете твърдението, че икономиката не е наука. Реалността дори е още по-куриозна. Икономистите не само не изследват икономическата история, те я измислят. Тук ще разгледам една книга от икономическия историк Пол Байрох, която по-детайлно потвърждава тезите на един друг икономист - Ха Джуун Чанг. Тя разкрива някои митове на които се гради съвременната икономическа теория. Ще преразкажа голяма част от книгата, тъй като предполагам няма да излезе на български език в скоро време.

За автора
Пол Байрох (Paul Bairoch) е професор, икономист, специалист по икономическа история (1). Роден е в Антверпен през 1930 година, потомък на полски евреи. Учи икономическа история в Париж. Защитава докторат в Свободния университет в Брюксел. Две години работи в GATT (предшественика на СТО). Става професор в Университета "Джордж Уйлямс" в Монреал и в Женевският университет. Доктор хонорис кауза на Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих. Пол Байрох е един от водещите учени в областта на икономическата история на света . Нека видим какво има да ни каже.

 

Какво Байрох нарича „мит”, БНП и БВП
Най-популярната и достъпна негова книга е „Икономика и световна история: Митове и парадокси” (2). Под „мит” Байрох разбира погрешни знания, т.е. заблуди, за факти от икономическата история, които се споделят от голямо количество икономисти и от учени в хуманитарната област и са широко разпространени сред населението. Като академичен учен той дава неутрална дефиниция на онова, което аз наричам фалшификации на икономическата история. Както самият Байрох твърди, някои от митовете се споделят от дясно настроени икономисти, а други от ляво настроени. Първите обаче преобладават, а и ни засягат доста повече тъй като дясната и крайно-дясната идеологии доминират.

Книгата представлява икономическо изследване с изобилие от числа и цитиране на източниците от които са взети. Основната мярка за развитост е брутния национален продукт (БНП), а не брутния вътрешен продукт (БВП). Разликата между двата е, че БВП отчита произведеното на дадена територия, независимо кой е собственика на предприятията и капитала, а БНП произведеното по цялата планета със собственост на средства за производство и капитали принадлежащи на хора от дадена нация. Ползването на БНП е донякъде обосновано исторически, тъй като книгата е писана преди 1993 година. БВП става популярен през 90те, което е естествено, тъй като той укрива истинският печеливш от глобализацията. Например, БНП на България за 2005 е 26,7 милиарда долара (3), а БВП е с 8% по-голям (4). И двата индикатора се считат за валиден измерител на икономическото състояние на дадена страна, а и във времената за които се говори чуждестранните инвестиции не са били на мода, така че БВП и БНП са почти едно и също. Аз лично смятам БНП за по-реален измерител.

Най-големият мит
Най-фрапантният мит, който изцяло променя позицията на съвременната икономическа теория е митът за „златния век на свободния пазар” (2 стр. 16). Този мит (или фалшификация) твърди, че през 19-ти век свободният пазар е бил правилото, а протекционизмът – изключението. Протекционизмът по това време се изразява главно в мита, налози и дори пълна забрана за внос на промишлени стоки. Байрох изследва и предоставя цифрите на конкретните мита и налози в различните страни. Това еднозначно доказва протекционистичната политика. Книгата не е теоретична! Както вече съм писал, идеологията на протекционизма е създадена от Александър Хамилтън, а в Европа е донесена от Фридрих Лист. По това време тя се отнася само до индустриалната продукция. Целта на протекционизма е изграждането на силна икономика. Той не е цел сам по себе си, а средство, чрез което се постига развитие.Основната му теза е: една страна следва да се индустриализира като в началото на този процес не бива да изпитва надмощието на конкуренцията на икономически по-силни страни.“ Дори и да има негативни последици, те трябва да се считат за неизбежна цена в процеса на научаване” (2 стр 17). Оттук произлиза и терминът „зараждащи се индустрии” (infant industries). 

Каква е истината? През целия 19-ти век САЩ и почти всички западноевропейски страни освен Великобритания прилагат протекционизъм спрямо индустриалната си продукция. Преди 1860 година с либерален търговски режим освен Великобритания са само няколко страни, Холандия, Дания, Португалия и Швейцария, които представляват 4% от населението на Континентална Европа (2 стр. 22). Дори Великобритания, която е била най-индустриализираната страна по-това време, отваря границите си за свободен пазар едва през 1846 година, почти век и половина след началото на Индустриалната революция. Към 1830 година индустриалната продукция на Великобритания на глава от населението е 250% повече отколкото на останалите европейски страни (2 стр. 20). След 1846 година Великобритания не само става все по-либерална икономика, а  започва да убеждава другите европейски страни да отворят икономиките си. Тъй като тя по-това време е най-развита и същевременно либерална икономика привържениците на свободния пазар започват да представят икономическия успех за следствие на свободния пазар докато всъщност е точно обратното – либерализацията е следствие на икономическия успех. Парадоксално е, че през 90-те години на 20-ти век същия трик направиха Западните страни с нас, бившите социалистически страни, и с Азиатските тигри.

Либерализацията обаче не изтрайва дори 20 години, развива се икономическа криза след която страните от континентална Европа отново се връщат към протекционизъм и към 1879 търговските бариери отново са вдигнати. САЩ от своя страна въобще не са преминавали към либерален търговски режим през въпросните 20-тина години и се оказват най-големият печеливш от британската инициатива за свободен пазар. Западноевропейските развити страни, както и САЩ приключват с протекционизма едва през 50-те и 60-те години на 20-ти век.

Още по-интересно е какво става по териториите, които сега заема така наречения „Трети свят” или като му викат по-модерно му – „развиващите се страни”. Цитирам страница 30: „В онези части на света, които постепенно ще се превърнат в развития свят протекционизмът е доминиращата търговска политика. Това важи особено за САЩ, които са далеч от либералната страна, за която много хора ги мислят, и които биха могли да се охарактеризират като „родина и бастион на модерният протекционизъм”. Във втората сфера, бъдещият „Трети свят” (и особено в колонизираните страни), либерализмът преобладава. Но тези страни не са имали избор, либералната търговска политика им е била наложена.” В колонизираните страни свободният пазар за стоки от метрополията е бил обичайна практика. За колониите на Великобритания дори вносът от трети страни е бил свободен, като се е давало предимство на британски стоки. В страните които са били вече свободни от колонизация свободният пазар е наложен от договори подписани под британски натиск. Освобождаването на почти всички латиноамерикански страни става с помощта на Великобритания в периода 1804-1822. Великобритания разменя помощта си срещу подписването на такива неравностойни търговски договори. Османската империя подписва такъв договор през 1838, но по принцип тя и останалите страни от Близкия изток не са имали склонност към протекционизъм. Китай губи своята търговска независимост след Опиумната война през 1839-42 година (2 стр. 42).

Разбира се книгата не пропуска и страни като Канада, Австралия и Нова Зеландия. Те не правят изключение. С увеличаването на тяхната независимост от Великобритания се издигат и митническите бариери, т.е. преминава се към протекционизъм.

Така истината се оказва много различна от вярването за „златен век на свободния пазар”. В най-важната част от света, оная която ще стане развития свят с много малки изключения се прилага протекционизъм. Съществено изключение е единствено Великобритания, която прилага свободна търговия, но само след като е станала развита страна, чиято степен на индустриализация далеч надхвърля тази на останалите страни в света. Свободен пазар има в страните, които ще станат бъдещият Трети свят. Привържениците на свободният пазар и държавната ненамеса би трябвало още тук да си оскубят косите. Ако техните теории бяха верни, то сега би трябвало Третият свят да е развит, а западните страни да са развиващи се! Очевидно, свободният пазар няма някакви особени предимства и не води до бърз икономически успех. Дори изглежда да е обратното.

Бил ли е Третият свят изостанал още в началото на 19-ти век?
Много хора веднага ще кажат, „Ами той Третия свят още тогава си е бил изостанал!” и ще сгрешат. Това е друг от митовете които книгата оборва. В Глава 9 се привеждат оценки както на Байрох така и на други автори за БНП на страните от бъдещите Трети свят и развити страни. Оказва се, че към 1750-та година отношението между БНП на човек от населението е между 1 и 1.3 в полза на развитите страни (2 стр. 106). Тази разлика е между усреднени стойности. В началото на 19-ти век сред европейските страни се наблюдават дори по-големи разлики в БНП на човек - от 1 до 1.3-1.4 (2 стр. 103). От това директно следва, че страните от бъдещия Трети свят не са били фатално изостанали и са имали всички предпоставки да станат развити. Защо това не се е случило?

Един левичарски мит
На това отговаря друг мит, който е поддържан от ляво настроени икономисти и признавам дори от мен. А именно, че развитите страни са станали развити благодарение на колониализма. Уви не е така. Пренасянето на злато от колониите към метрополиите е известен факт, но също така е факт, че транспорта през 19-ти век и преди него е бил прекалено скъп за да се пренасят големи и количества от евтини стоки. В глави 5 до 7 Байрох прави статистика на потреблението на европейските страни на енергийни суровини, метали и минерали и показва, че сегашните развити страни тогава са били почти напълно самодостатъчни и не са се нуждаели от внос. Изключение правят калая и медта (2 стр. 65). Другата стока която не са имали в достатъчни количества е нефта, но той започва да се употребява едва в началото на 20-ти век и особено след Втората световна война. Същевременно, страните от бъдещият Трети свят не представляват и особено привлекателен пазар за стоките на развитите страни. Общият износ на стоки от развитите страни за бъдещия Трети свят в периода 1800-1938 е около 1.3-1.7% от БНП на развитите страни (2 стр. 73). Износът към Третия свят като част от целия износ на европейските страни през 1909/11 е 21% а износът от САЩ към Третия свят е 19%. Въпреки това, през 1800-1938 износът от развитите страни към Третия свят е 1.4-1.8% от обема на производството на развитите страни. Така се оказва, че за развитието си днешните западни страни не са се нуждаели от останалата част на света нито като пазар нито като източник на суровини. Това разбира се не пречи на Великобритания да гледа на колониите си като на суровинен придатък според думите на Робърт Уолпол казани век по-рано, когато Великобритания все още води силно протекционистична политика.

Това което създава мита, че Третия свят е съществен пазар за стоките на развитите страни е фактът, че всички промишлени стоки в Третия свят са внос от развитите страни. Макар и малък, този внос се оказва напълно достатъчен за да предизвика деиндустриализация в страните от Третия свят. Както пише Байрох, въпросът не е в това дали настъпва деиндустриализация, а колко е тя, между 50 и 70% или между 85 и 95% (2 стр. 88). Типичен пример е текстилната индустрия на Индия (по това време, началото на 19-ти век, това е основна индустрия). През 18-ти век памучните платове представляват 60-70% от износа на Индия. В началото на 19-ти век, британските памучни платове навлизат в Индия и изцяло изместват местното производство. Вносът покрива между 55 и 75% от потреблението (2 стр. 89) Това е възможно, тъй като производителността на английския работник става около 300 пъти по-голяма от тази на индийския. В същото време обаче в Европа и САЩ митата за британския текстил са между 30 и 80% от стойността му, докато в Индия вноса е безмитен. По същия начин стои въпросът с производството на желязо. Същата съдба споделя и останалата част на Азия с изключение на Китай, който покрива между 50 и 70% от потреблението си на текстил със собствено производство.

Малко по-различна, но подобна е ситуацията в Латинска Америка. Подобна, тъй като страните също са подложени на деиндустриализация поради вноса от Европа, но по-различна тъй като те се окопитват по-бързо и към 1880-та, макар и късно, но все пак поставят митнически тарифи. В резултат към 1913 макар и да представляват 7% от населението на Третия свят притежават 21% от машините му за тъкане на памук.

Очевидно, след като Третия свят се деиндустриализира, т.е. предприятията му фалират, той няма с какво друго да търгува с развитите страни освен със селскостопанска продукция. Но западните страни не се нуждаят особено и от селскостопанска продукция. По тази причина експорта на развитите страни към третия свят е малък – Третият свят няма с какво да го плати. Свободният пазар води до бедност .

Заключение
Икономическата история на 19-ти и началото на 20-ти век красноречиво потвърждава тезите на Александър Хамилтън и Фридрих Лист за необходимостта от протекционизъм. Нещо повече, добавяйки историята на Южна Корея (5), останалите Азиатски тигри и дори Китай виждаме, че малко се е променило за повече от един век. Заключението е еднозначно: слабо развита страна в началото на своето развитие се нуждае от протекционизъм. Едва когато стане достатъчно силна и конкурентноспособна може да излезе на международния пазар. Свободният пазар не вреди само на най-добре развитата икономика и то ако няма страни които прилагат протекционизъм. Слабо развита страна приела свободен пазар изпада в деиндустриализация от която следва бедност. Така изостаналостта на страните от Третия свят се дължи на наложеният им насилствено от Великобритания свободен пазар.

Коментар
Историята се повтаря. Ако през 19-век Великобритания налага насилствено свободен пазар по света, то днес това правят САЩ, МВФ, Световната банка, Европейският съюз, Световната търговска организация и свързаната с тях световна мрежа от мозъчни тръстове. Новото е в начина на налагане. Някъде то все още става със сила, Чили, Аржентина, Ирак, но все повече се ползва измама, чрез така наречената „Шокова доктрина” (6) формулирана от Милтън Фридмън. А именно, чакаме някъде да се появи криза и излизаме с решението – свободен пазар. Няма значение каква е кризата. Рецептата е една и съща (виж интервюто на Джоузеф Стиглиц), тази на МВФ и СБ – свободен пазар. Ако няма криза, може да я създадем, но няма такава нужда, кризите при капитализма са неизбежни. Факт е, че на нас, бившите социалистически страни, беше пробутан свободен пазар и ние изживяхме същата деиндустриализация, както Третия свят през 19-ти век, само че по-дълбока и по-бърза.

Историята се променя след войните, за което се надявам да разкажа в следващ текст. Променя се главно това, че Западните страни вече наистина стават зависими от суровините на Третия свят. Фридрих лист е смятал, че протекционизъм следва да се прилага само към промишлените стоки тъй като производството на селскостопанските по това време се е определяло от климатични особености и географски дадености, а не от прилагането на машини. Механизацията на селското стопанство в развитите страни обаче превръща Третия свят от износител на храни във вносител. Следователно, селското стопанство следва също да бъде вкарано под протекция. Историята на Южна Корея и другите Азиатски тигри показва, че по време на развитието е необходим и контрол на чуждестранните инвестиции и валутните операции

Всичко това е в пълен разрез със теориите на неолибералите и привържениците на свободния пазар и ненамесата на държавата в икономиката. Теориите за свободния пазар нямат минимална историческа подкрепа. Тъкмо обратното, историческите факти показват, че свободния пазар води до бедност. От свободен пазар никой няма полза. Дори развитите страни не са еднакви и отварянето на пазара между тях ще задълбочи разликите докато едни фалират, а други забогатяват още повече. Това се случва в момента с Европа. Свободния пазар е най-вредната икономическа химера която някога е била създавана. Теориите за предимствата на свободния пазар очевидно почиват ако не на исторически фалшификации и заблуди, то поне на куха несвързана с реалността демагогия. Основна роля в създаването и поддържането на лъжата за ползите от свободния пазар играят световната мрежа от мозъчни тръстове и симбиоза й с частните медии и политиците. Тази мрежа от мозъчни тръстове се е впила в мозъците на хората като тумор и вече е изместила всеки зародиш на здрава икономическа и политическа мисъл. Уникално е, че във векът на информацията се оказваме не по-добре информирани, а направо дезинформирани. Това е парадокс на капитализма в който всичко, дори информацията, зависи от хората натрупали капитал и служи не в обществена, а в тяхна частна полза. 

Кихано
06 декември 2011

1. Paul Bairoch биография 
2. Paul Bairoch, „Economics and World History: Myths and Paradoxes” University Of Chicago Press, (1993)
3. http://www.studentsoftheworld.info/infopays/rank/PNB2.html
4. http://www.indexmundi.com/bulgaria/gdp_%28official_exchange_rate%29.html
5. Ha-Joon Chang „Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism”, Bloomsbury Publishing PLC ( 2007)
6. Naomi Klein „The Shock Doctrine “, Penguin Books (2008)