Диктатура, демокрация, икономка
Диктатура, демокрация, икономка
Диктатура, демокрация, икономка
В наше време битува и масово се разпространява от медии, „неправителствени организации” и „експерти”  следната позиция.  Демокрацията и свободния пазар са обвързани до степен на равенство и са най-добрата, най-ефективната и икономически изгодна  комбинация за обществено устройство. Социализмът е равносилен на диктатура. Плановата икономика също. Значи социализмът  потиска хората и тяхната икономическа активност. По тази причина е извършил редица престъпления, а капитализма не е. Държавата  пречи на икономическото и обществено развитие. За десни диктатури не е прието да се говори. Ако се говори, то връзката им с капиталистическите икономически отношения се игнорира.
Тази идилична и прекалено опростена картина, за съжаление на едни и за щастие на други, е далеч реалността и както обикновено е в разрив с историческите факти.

Леви, десни диктатури и социализъм

Диктаторските режими не са свързани със социализма. Имам в предвид съветския тип социализъм, а не онова което на запад наричат социализъм и което всъщност е социалност. Има както леви така и десни диктатури. Десни диктатури има в много южноазиатски  страни, например Южна Корея, Индонезия  и останалите Азиатски тигри  в периода от 50те до 90те години, и Китай  сега. Десни са и  диктатурите в Латинска Америка в периода 50те до 80те години. Така че пазарната икономика ни най-малко не предполага демокрация. Има обаче коренна разлика между икономическата политика на азиатските и на латинодиктатурите, което води и до различни  икономически резултати. На това ще се спра по-нататък. Същевременно, социализмът ни най-малко не е обвързан с диктатура. В Чили социалистът Салвадор Алиенде идва на власт по демократичен начин и е свален от диктатора Пиночет по абсолютно недемократичен  начин – чрез преврат. Така че пряка зависимост между диктатура и социализъм и демокрация и пазарна икономика няма. Има обаче косвена зависимост между диктатура, пазарна икономика, икономическо развитие и частна собственост върху средствата за  производство.

Нека сега направим сравнение между соц диктатурата, азиатските диктатури и латинодиктатурите. Най-типична икономически успешна  азиатска диктатура е южнокорейската. Тук (1) съм посочил разказа на южнокореец, професор по икономика, за развитието на страната си. Диктатурата е много сходна с тази при нас по времето на социализма. Политиката е на  протекционизъм, което означава много високи вносни мита (до 100%) забрана на валутната търговия, контрол на пътуванията в чужбина,  данък върху луксозни стоки (което включва и шоколада) и обучение дори на децата в училище да доносничат, ако видят някой да пуши  вносни цигари. Тези мерки водят и до малко известната у нас Сеулска пролет (2), която завършва с клане по-кърваво от Пражката пролет (между 200 и 2000 жертви при 148 за Пражката пролет). Това не е всичко. Протекционизма включва и солидно държавно инвестиране в крупни предприятия. Повечето големи компании са започнати по държавна програма в рамките на бизнес конгломерати наричани Chaebol, които са били собственост на облагодетелствани фамилии. Банковата система (както и железниците) е била изцяло държавна и е отпускала практически безлихвени заеми за определени индустрии: стоманодобив,  нефтохимия, автомобилостроене, машиностроене, корабостроене и електроника. POSCO, в момента най-големият в света стоманодобивен  комбинат (по пазарна стойност), е построен против препоръките на СБ. Оказва се, че онова което води до икономически прогрес в  Южна Корея не са свободният пазар, приватизацията, демокрацията и чуждите инвестиции, а тъкмо обратното – протекционизма,  държавния контрол, държавните инвестиции и диктатурата. Нещо повече, държавата е национализирала губещи предприятия, оздравявала ги е, и ги е приватизирала отново. Фамилния елемент предполагащ корупция също е за отбелязване.
Нещата не са много по-различни в останалите Азиатски тигри от онова време (3). В Индонезия (бивш азиатски тигър) Сухарто (4) започва със свободен пазар под влиянието на група обучени в САЩ икономисти, така наречената „Мафия от Бъркли”, но с времето се осъзнава и преминава към протекционизъм и шуробаджанашки капитализъм. В момента Китай също прилага икономическа политика на протекционизъм, държавно инвестиране и експортна ориентация и също постига максимално икономическо развитие (5).

От автора           Контакт: е-маил; kihano2--AT--mail.bg, като заместите "--AT--" с "@".
Диктатура, демокрация, икономка
ситуацията в Аржентина, Бразилия, Уругвай и Парагвай.  Бедността е масова и на това отгоре се гарнира с терор характерен с изтезания, „изчезвания” на хора и убийства.

Очевидно соц диктатурите са по-сходни с корейската диктатура отколкото с латинодиктатурите и по интензивността на репресиите и по икономическата си политика. Поради взаимното противопоставяне на соца и капитализма икономическата политика на протекционизъм  се осъществява до известна степен от само себе си, в смисъл, че не само соц страните ограничават вноса си от капиталистическите страни, но и капиталистическите страни ограничават вноса си от соц страните. Ако за малка страна като Южна Корея това би било фатално, то голяма страна като СССР има достатъчно природни ресурси за да изгради самодостатъчна икономика. Държавното инвестиране и планиране в соц страните е доведено до крайност като всичката собственост е държавна, банковата система също е държавна, валутната търговия и пътуванията извън соц блока също са ограничени. Краденето на технологии е характерно и за Южна Корея както и сега за Китай. Естествено такава икономическа политика води до икономическо развитие на соц страните, което за СССР в периода на 50те и 60те години надминава дори това на Южна Корея.
Разбира се има известни разлики. Взаимните търговски ограничения не позволяват на соц страните да имат експортно ориентирана икономика, както Южна Корея. Южна Корея не избягва социалното разслоение. Не избягва феномена на гетата от бедни хора, които, според Ха Джуун Чанг (1), живеят в бараки в покрайнините на Сеул (например) и на 100 души от които се пада един кран с течаща вода. Такива неща ние в соца не познаваме. Другата разлика е, че соц блока беше подложен на изключителен идеологически и военен натиск от капиталистическите страни, следствие на което СССР бе принуден да отделя голям ресурс за въоръжаване. Южна Корея – обратно, подпомагана е и е защитавана военно от САЩ, които поддържат военни бази на територията й.

Изводите от написаното до тук сами се натрапват. Прилагането на диктатура, икономически протекционизъм (следва да уточня, че  икономическия протекционизъм означава контрол на трансграничния стоков и финансов ресурс. Последния включва контрол на  валутната търговия и чуждите инвестиции. И нека подчертая, става дума за контрол, а не забрана!), държавно инвестиране и експортна  ориентация се оказва фактическият ключ към икономическия успех в капиталистическа среда. Латинодиктатурите също са десни, но не  постигат икономически успех, тъй като следват противоположната икономическа политика – тази на проповядвания от Запада  либерализъм. Следва да отбележа и че дадените тук примери не са единствени и не са белег на „ония времена”. Почти всички  икономически развити в момента страни са станали такива благодарение на протекционизъм във времена когато са били и диктатури. Такава е историята от няколко века насам. На това са посветени двете книги за които пиша на тази страница (1, 6). Същевременно обаче Западът продължава да ни учи, че демокрацията и свободния пазар ще ни донесат просперитет.

Къде е мястото на диктатурата?

Опитайте да убедите някого да си купи българска стока, която е малко по-скъпа и /или малко по-калпава от съответната западна. Нима по времето на соца не плюехме Ладите и не въздишахме по Мерцедесите? Какъв мерак беше касетофона Сони, да не говорим за видео. Валутната търговия както и пътуванията в чужбина се считат за ”свещена свобода”. Как да накараш хората да не купуват вносното, а да купуват онова, което съседът им е произвел и съответно той да купува онова което те са произвели? Как да накараш хората, да не обменят валута за да маат гащи по света, а да ги пестят за неизбежния внос на нефт, например? Как да накараш един младеж когото току що си обучил, да не ходи да практикува наученото в полза на чужда държава, която може да му плати повече? Отговорът е ясен. С убеждаване или с диктат. На всеки твой аргумент, колкото и убедителен да е той (включително този текст) западната  пропаганда ще изкара хиляда „експерти”, които да „докажат”, че не си прав, че си единствения (нещо сбъркан) дето мисли така и ще пусне  милион реклами за да съблазни детето в теб. Убежденията за свободен пазар и консуматорство и незрелият егоизъм сигурно ще са заложени в теб още от детска възраст (маркетинговите стратези усилено се грижат за това и предполагам вече и училището допринася). Така че единствения шанс изглежда е диктатурата. Така парадигмата на капитализма – свободен пазар плюс демокрация и консуматорство - води до  това, че диктатурата или авторитаризма са необходимо условие за икономически напредък на изостанала страна. Нека отбележа, че „диктатура” и  „демокрация” носят смисъла който имат в съвременната западна идеология.

Защо беше необходима соц диктатурата? Освен вече споменатите аргументи свързани с икономическото развитие соц диктатурата беше необходима и поради агресивността на капиталистическа среда в която соц страните се намираха. Революционния марксизъм твърди  именно, че капиталистите няма да се откажат от системата си без въоръжен сблъсък. Това и стана. В първите години след болшевишката революция над 10 страни нападат Русия в това число САЩ, Великобритания, Франция дори Чехия, а пълномащабна война разгръщат именно (и единствено) ония които сега се правят на най-големите „жертви” – поляците. Ако болшевиките оцеляват през този период, то е само защото той се случва след Първата световна война и всички европейски страни са изтощени от бойните действия. Втората световна  война не случайно е поета отново от СССР. После следва Студената война, Корейската война, Виетнамската война … Какво стана с Алиенде, който отказа да изгради репресивен апарат? Свалиха го с подпомаган от чужбина военен преврат само три години след като бе  спечелил изборите. Три години през които икономиката на Чили непрекъснато се саботира с всякакви възможни средства. Това дори и да  изглежда като взето от „Работническо дело” е факт. Когато Никсън разбира, че Алиенде е избран за президент, той казва на директора  на ЦРУ Ричард Хелмс прочутата фраза: „накарай икономиката да закрещи“ (7).  Ако са съобщили това „Работническо дело” са били прави,  както са били прави и за много други провокации, саботажи и диверсии от страна на капиталистическите страни. В крайна сметка според статистиката се оказва, че САЩ са се намесвали военно в чужди страни около 10 пъти повече отколкото СССР. Тайните операции като тази в Чили са отделно. Според Уйлям Блум САЩ са свалили или опитали да свалят повече от 60 държавни глави (8). Факт е също и че пропукването което Горбачов отвори в соц блока веднага беше използвано. Въпреки че поляците не го признават „Солидарност” е  подпомагана от западните страни (9) . Елцин също е подкрепян от запада когато разтуря СССР и по време на неговата едногодишна  диктатура като получава 2.5 милиона долара от САЩ в момента в който напълно противоконституционно разпуска руския парламент и  разстрелва сградата му с танкове (3). Така че диктатурата на пролетариата е добре обоснована, а необходимостта й като форма на  защита от капиталистическия натиск е исторически потвърдена. В критични ситуации, когато бързината и единството са приоритет, демокрацията е противопоказна. Затова никъде по света няма армия построена на демократичен принцип. Така стигаме до извода, че икономическата логика и перманентният натиск на западните страни върху соц блока предопределят и необходимостта  ако не от диктатура то поне от авторитарен режим.

Неоколониализъм

Според теорията на немския икономист Фридрих Лист (10) и според практиката от последните няколко века отварянето на пазара между икономически по-развита и икономически по-неразвита страна води обогатяване на по-развитата и обедняване на по-слабо развитата. Това е повече от ясно и логично, а ние го изпитахме на гърба си. Стоките на по-развитата страна са по-конкурентноспособни и фалират производителите в по-слабо развитата страна. Оттам по-слабо развитата страна остава без производства, хората остават без работа, а държавата без приходи. Почва се разпродажба на каквото има и докато има. Бедността нараства, хората се навиват да работят на чужди инвеститори за все по- малко и по-малко пари. Единственият сигурен доход който им остава е от дейност в която имат абсолютно предимство. Най-често това е добивната промишленост, щото източника на природен ресурс не може да се премести. Така се раждат държавите „суровинни придатъци”,  както и „банановите републики”. Онова което почти сигурно не знаете е, че тази "философия" за „суровинните придатъци” е доста старичка. За  пръв път е формулирана през 18ти век от Робърт Уолпоул (1676-1745) – първият британски министър председател (1). Разбира се това не е просто фраза. Тя е част от цялостната колониална политика на Британската империя. Според тази политика на колониите се забранява  да развиват високотехнологична (за времето си) промишленост. Тяхната роля е била да добиват суровини за метрополията както и да се занимават с нискотехнологичен труд с ниска добавена стойност. Тази политика Британската империя е налагала на всички свои  колонии включително Северна Америка. САЩ още не са съществували. В последствие САЩ извоюват независимост и постигат  икономическо развитие пак с протекционизъм, чийто основен стратег е малко известният (защо ли?) Александър Хамилтън (Фридрих Лист  научава протекционизма от САЩ). Протекционизма на САЩ продължава повече от 100 години чак до 60те години на миналия век и става  втора наред с робовладелството, ако не и първа, причина за войната между Севера и Юга (1).

Финансовата зависимост – нов неоколониален елемент.

Картината на съвременния западен неоколониализъм няма да е пълна без споменаването на финансовата зависимост. Тя се изковава от световната монетарна система създадена чрез съглашението от Бретън-Удс и последвалия през 70те отказ от златния стандарт. През Втората световна война 2/3 от световното злато се оказват в САЩ. На европейските страни не им достига злато за да обезпечат валутата си. САЩ предлагат, и се приема, европейските страни да обезпечават валутата си в долари, а САЩ се задължава да им връща злато в замяна на спечелените от тях долари. През 70те обаче Никсън откача долара от златото, т.е. САЩ отказва да дава злато на страните, които му предоставят долари. Това отваря пътя за разширяване на Бретън-Уудската система върху други страни без да е необходимо САЩ да има злато съответстващо на доларите, които с страните се навиват да обезпечават валутата си. Свободният валутен пазар в слабо развитите страни поражда проблема с обменния курс на местните валути. Той се „решава” като Бретън-Уудската система се преформулира в правилото за поддържане на стабилен курс на местните валути спрямо конвертируемите валути в рамките на някакви граници или дори чрез твърдо фиксиране, чрез така наречения валутен борд. Така икономиките на страните без конвертируема  валута стават зависими от икономиките на страните с конвертируема валута. С това се ограничава самостоятелността на паричната политика на страните без конвертируема валута, което ги лишава от възможността за самостоятелно развитие независимо от инвестициите от метрополията. По този начин натрупването на национален капитал е невъзможно.   
Икономическият колониализъм обаче не означава, че развития свят се е отказал от методите на шантаж, подкуп, заплахи, атентати и побой. Тия методи продължават да се ползват там където свободният пазар не минава. Затова имаме заплашвани страни като Иран, Северна Корея, Венецуела и бити страни, като Сърбия, Ирак и Афганистан. Практиката на превратите също не е прекратена. Последните  два за които се сещам са Венецуела (2002) и Хондурас (2009).

"Демокрация" и неоколониализъм

Поради тези причини свободният пазар се оказва много удобно средство за осъществяване на неоколониална политика.  Освободителните движения и разпадането на колониалната система през първата половина на 20ти век обаче са свързани с доста  протекционизъм от страна на бившите колонии. Възниква СССР. Голямата депресия от 1930 година запраща либералите в кюшето. Но  затова пък имаме демокрация! Нека разпространяваме демокрация. Заради СССР към „свободата” и  демокрацията се прикрепя частната  собственост, макар тя да не е необходимо условие за свобода още по-малко за демокрация. Точно обратното, унищожава демокрацията. Все едно висшите класи на Запад не знаят какво е честност и добре схващат презумпцията, че ако не могат да измамят едно организирано в държава общество, то те могат да мамят хората един по един. Така се измислят права като това сам да избираш какво да  си купиш ( директен удар по протекционизма), да имаш право да пътуваш в чужбина (косвен удар по протекционизма), и специално за соц  блока – да имаш право на богатство, което по принцип е незаслужено. Последното е един вид подкуп спрямо интелигенцията и ония които  имат претенции да са „способни”, но всъщност са просто нечестни (така се раждат мутренската икономика и корупцията). Имайки „глътка  демокрация”, Запада е сигурен, че винаги ще намери продажни, недоволни и достатъчно невежи хора които да излязат на улицата и да  защитават техните, западните интереси, техния свободен пазар. Това е смисъла на „цветните революции” (11). Веднъж въведена,  демокрацията е разграден двор за богатите. С финансиране на отделни лица, партии и частни медии управлението на обществото е  превзето. Свободата на словото не е за отделния гражданин. Той и да говори никой не го чува. Свободата на словото е за частните  медии, чрез които се канализира мисленето на хората. Сиреч, целта на свободата на словото е да отвори път на прокапиталистическата класова пропаганда. Демокрацията де факто е унищожена, но това няма значение, тя никога не е била цел. Колонизирането е целта. Малцината  местни търгаши които имат полза от такава ситуация и които ще се заемат с вноса на стоки, износа на суровини и управлението на  местния евтин трудов пазар се превръщат в онова, което в колониите се наричаше компрадорска буржоазия. Точно тази буржоазия днес,  както и в колониите едно време, владее управлението на държавата и точно както и тогава е поддържана от Западните страни в зависимост от това доколко се подчинява. Точно затова Бойко Борисов се мазни пред търгашите от ИКЕА и се натиска за ПРО в  България. С метода на демокрацията и свободния пазар е колонизирана дори страна като Русия, която в момента е суровинен придатък  на Запада (12) въпреки все още значителната си военна мощ.
Фактически, няма проблем ако „демокрацията” се установи с бой, каквито са претенциите за Ирак. Установяването на западен тип  „демокрация” където и да било извън развитите страни е равносилно на колонизация. Да обявиш в 21 век, че колонизираш страна е малко демоде (благодарение на СССР между другото). Затова западът „установява демокрация”. „Подпомагането на демокрацията” е евфемизъм за колонизация. Така се оказва, че  грабителската политика на Запада е последователна и самосъгласувана в продължение на векове.

Демокрация и свободен пазар

Икономическият либерализъм обаче е нещо повече от неоколонизаторска идеология тъй като в основата си е класова, а не национална  догма. Затова той и не се идентифицира като колониална доктрина, независимо че постига целите на британския колониализъм от 17 век насам. Икономическия либерализъм унищожава демокрацията като такава дори в Западните страни. Както вече съм писал, с отказа си да  очертае границата на действие на икономическата „обективна реалност”, ако въобще има такава, западната икономическа псевдонаука  ограничава правото на избор на хората. С призивите си за непрекъснато ограничаване на държавата, неолиберализма в действителност  се старае да ограничи сферата на възможностите за демократични решения. Представяйки спорните текущи икономически порядки като едва ли не „природни закони на пазара” икономическият либерализъм ограничава демократичния избор до несъществената област за това, кой да осъществява дясната политика. Самата дясна либерална политика не се поставя под съмнение въпреки, че срещу нея има остра съпроива. Това се отнася включително, или даже в най-голяма степен за въпроса за съществуването на частната собственост и разпределението на благата. Имайки в предвид, че либерализмът обслужва интересите на едрия частен бизнес и че се разпространява именно от частни медии и частно субсидирани „(без)мозъчни” тръстове , то става напълно ясно, че несъвместимостта на икономическия либерализъм и демокрацията е резултат от по-общата несъвместимост между демокрация и частна собственост върху средствата за производство.

Заключение

Ясно е, че взаимоотношенията между демокрация, диктатура, социализъм и пазарна икономика съвсем не са такива каквито ги представя текущата западна политикономическа "наука". Имайки в предвид елементарните пропуски и тенденциозното загърбване на фактите можем спокойно да заключим, че става въпрос за манипулация и фина пропаганда. Какви са тогава истинските взаимоотношения между демокрация, диктатура, социализъм и пазарна икономика.

     
1) Диктатурата ни най-малко не е свързана със социализма като обществен строй. Има и десни и леви диктатури, като десните диктатури дори са по-кървави.

      2) Макар и да не е достатъчно условие, диктатурата е необходимо условие за постигане на икономическо развитие на слабо развита страна в условията на капитализъм.

      3) Най-бързо икономическо развитие се получава при комбинацията от диктатура и протекционизъм независимо дали съответната система в държавата е социализъм или капитализъм.

      4) За слабо и средно развита страна свободният пазар е сигурен път към мизерия, бедност и икономически упадък или застой, независимо дали политическата система е диктатура или Западна „демокрация”. 

      5) Разумните протекционизъм, държавно стратегическо инвестиране и държавен контрол са необходимо условие за икономическо развитие на слабо развита страна в условията на капитализъм. Именно тази необходимост и обвързването на свободната търговия с „демокрацията” правят диктатурата необходимо условие за икономическо развитие.

      6) Свободният пазар и икономическия неолиберализъм представляват неоколониална политика на Запада.

      7) Западната „демокрация” се използва като средство за водене на колониална война и поддържане на колониална икономическа зависимост.

      8) Икономическия либерализъм обаче е класова, а не национална идеология. По тази причина той се стреми към ограничаване на функциите на държавата и оттам на ограничаване на демократично вземаните решения до несъществена област, което по същество е  форма на диктатура.

      9) Икономическият либерализъм и западната икономическа псевдонаука очевидно обслужват класовите интереси на едри частни собственици, банкери и бизнесмени.

     10) Същността на икономическия либерализъм и западната икономическа псевдонаука се определя от несъвместимостта на демокрация и частна собственост върху средствата на производство.

     11) Поради класовия си характер, неолиберализма и западната икономическа наука разрушават демокрацията (ако въобще има такава) дори в Западните страни.

     12) Така диктатурата във всички нейни форми, включая диктатурата на пролетариата е свързана именно с капитализма и с оцеляването и развитието в капиталистическа среда, а не със социализма.


Логичният извод е, ако искате демокрация, борете се за премахване на частната собственост. Съветският социализъм беше много по-близо до демокрацията отколкото западните страни тъй като диктатурата от десетилетия бе преминала в авторитаризъм за премахването на който не бяха необходими усилия. Премахването на частната собственост в западните страни обаче едва ли ще мине без катаклизми и въоръжени сблъсъци. Особено след като СССР го няма.
Друг логичен извод е: на западните политическо, икономическо и социално образование, така както се представя в медиите и  предполагам в университетите и училищата, не може да се разчита. То представлява не образоване, а индоктриниране в полза на точно  определена класа на обществото известна в близкото минало като буржоазия. Добрата новина е, че информацията, макар и да не се тиражира и анализира, все пак съществува. Трябва обаче сами да си я набавите и сами да си я анализирате.
 
kihano

(1) Ha-Joon Chang, „Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism”, Bloomsbury Publishing (2007)
(2) N. D. Kristof, „Seoul Indicts An Ex-Leader For Massacre In the 1980's”, New York Times, January 24, 1996  ;  Wikipedia, “Seoul spring” ; Wikipedia, “Gwangju  Democratization Movement” (Gwangju or Kwangju massacre)  
(3) Naomi Klein „The Shock Doctrine“, Penguin Books (2008)
(4) Режимът на генерал Сухарто продължава от 1965 до 1968 година. За този период на съвестта му тежи убийството на близо 2 милиона  души, включително геноцида в Източен Тимор.
(5) Това, че диктатурата в Китай се извършва от Китайската комунистическа партия не следва да ни обърква за характера й. Тя е дясна  диктатура. Протестите на площада Тянанмън през 1989 година са именно против въвеждането на елементи на пазарна икономика и  допускането на частна собственост в която се прелива държавната чрез корупционни схеми.
(6)  Erik S. Reinert, "How Rich Countries Got Rich ... and Why Poor Countries Stay Poor", London: Constable, (2007).
(7)   „CIA, Notes on Meeting with the President on Chile, September 15, 1970”, растекретени, http://www.gwu.edu/~nsarchiv/NSAEBB/NSAEBB8/nsaebb8.htm. (20тият документ в списъка) Текста представлява ръкописни бележки  направени от директора на ЦРУ Ричард Хелмс на срещата му с президента Никсън на която се уговаря организирането на преврата в  Чили. Хелмс е записал заповедите на Никсън: Шанса може би е 1 на 10, но нека спасим Чили!; струва си харченето; не е намесен (Никсън);  посолството  да не се въвлича; $10,000,00 са на разположение; повече ако са необходими; щатни служители – най-добрите които имаме;  план на играта; накарай икономиката да запищи; 48 часа за планиране на акцията. Тази президентска операция поставя началото на основни тайни операции за блокиране на качването на Алиенде на власт и организирането на преврат в Чили.  
(8) Уйлям Блум "Разбойническа държава", Агато (2001). За съжаление преводът на тази книга е доста лош.
(9) Питър Суайцър, "Победа: Тайната стратегия на Рейгън за разбиване на СССР" Труд (1999). Достоверността на факите в книгата обаче е  съмнителна. Тя се базира в по-голямата си част на интервюта с американски държавници от рода на Ричард Пайпс и Джордж Шулц за които честността е непозната и като понятие и като явление.
(10) Friedrich List,  „The National System of Political Economy”, (1885)
(11) Mark Berdugo, "REVOLUTION:COM, Etas-Unis: A la conquete de l'est", CAPA, CANAL+, Planete et Tele-Quebec (2005) гледай в ютубе на френски език или на руски език или в гугъл на руски език
(12) ЕС на минус с 42 млрд. евро от търговията с Русия през 2009 г.  "Около 85% от целия износ на ЕС  към Русия е бил от производствения сектор(медицинско оборудване, самолети, автомобили и мобилни телефони). Близо 75% от вноса на  ЕС от Русия са били енергийни суровини(петрол, газ и въглища)."
Южнокорейската и латинодиктатурите се различават коренно. Латинодиктатурите прилагат свободен пазар, приватизация и свиване на  държавните разходи, т.е . максимално оттегляне на държавата от икономическата дейност и отваряне на местния пазар за вносни стоки и  чужди инвестиции – точно като по неолиберален учебник. Резултатът е солиден икономически упадък и социално разделение на много  бедни и малко на брой много богати. Експериментът на „чист пазар”, за който крайните пазарни фундаменталисти лелеят, се осъществи  между 1973 и около 1985та в Чили под диктатурата на Пиночет и представлява пълно и тотално фиаско. Затова или не го включват в  учебниците по икономика или включват неолибералната фалшификация за "Чилийското чудо" (3). Фактите са следните Около 74% от  "...дохода, който Пиночет нарича „жизнен минимум” отива за купуване само на хляб и семейството е принудено да се откаже от „луксозни  стоки” като млякото и автобусния транспорт до работното място. За сравнение при Алиенде хляба, млякото и градският транспорт  съставляват 17% от заплатата на държавния служител. Много деца не получават мляко и в училище, тъй като едно от първите решения на  хунтата е да спре програмата за безплатно мляко в училищата. Поради това, комбинирано с отчаяното състояние в къщи, все повече  ученици припадат от глад по време на уроците, а много въобще престават да ходят на училище." Пиночет, или по-точно неолибералите на  Милтън Фридмън, съсипват икономиката на Чили тотално! Безработицата е над 20% в продължение на години (3% при Алиенде)! В  първата година на управлението на Пиночет инфлацията се удвоява, а през следващите години има още една криза на хиперинфлация.
Чили започва да се възстановява едва в средата на 80те, т.е. 10 години след преврата, и то защото Пиночет скъсва с неолиберализма и  прогонва възпитаниците на Милтън Фридмън. Единственото което спасява Чили през този период е национализираната от Алиенде  медодобивна компания, която Пиночет не се осмелява да приватизира. Подобна е
"Тухлата" (El Ladrillo) - чилийският еквивалент на нашия "План Ран-Ът".